На опашката в магазина, синчето хленчи да му купя нещо. "Ами, избери си, миличко, виж колко много неща има!" - казвам нервно, че ще ми дойде реда и той още няма да е решил какво иска.

"Ама, мамо, АЗ НИЩО НЕ ВИЖДАМ!"

Чак сега обръщам внимание на нещо неосъзнато....синчето няма и метър височина и до погледа му не достига това, което виждам аз!

Клякам до него....

Света изведнъж става различен...

Плашещо голям...

Очевидните неща изведнъж стават невидими...

Тази случка преди години ме "свали на земята".

Осъзнах силата си като по-голям индивид пред детето, но и се смирих до неговия ръст.....И ВСЕ ПО-ЧЕСТО СЕ ОПИТВАХ ДА ГЛЕДАМ ПРЕЗ НЕГОВИТЕ ОЧИ!

Как ли изглеждам когато гневно сипя порицанията си и се карам...?

Какво ли е чувството големите ръце на тате да те носят из въздуха като "самолетче"...?

Как ли изглежда света под масата...изпълнен с неща, невидими за моето "просто око"...?

Всяко дете иска да порасне ГОЛЯМО....

Всяко дете протяга ръчички НАГОРЕ...

Докато аз се уча да приклякам и да опознавам неговия свят, то бърза да порасне и да опознае моя....

Дано не изгубим способността си да сменяме гледната си точка от време на време....може би тогава просто ще се разбираме с децата си по - добре...