Масата. Трапезата. Софрата. Мястото, където семейството се събира да похапне и в делник, и в празник.

Мястото край огнището, където топлината на огъня допълва топлината на супата и където сладкия залък върви заедно със сладката приказка....

Романтика. Идилия. Ситост.

В днешните ни домове, обаче, няма огнище, храната е купена набързо от кварталния магазин и притоплена в микровълновата. Вместо сладка приказка се чува недоволното пуфтене на татко и безкрайния монолог на мама: "Не мляскай!" "Свали си лактите от масата!" "Не говори с пълна уста!" "Внимавай малко, бе, пак се накапа! Прасе такова!" "Само толкова ли ще ядеш? Нищо не си хапнал!" "Не ме интересува харесва ли ти!"........

Всичко е започнало още в момента, в който на бузестото кърмаче му набутаме първата лъжичка пюре или каша.

Изгубваме се сред купчините бурканчета, мерителни лъжички, таблички, кантарчета.

В старанието ни отрочето да не остане гладно и да е правилно захранено забравяме да се усмихваме....защото малчо плюе, маже, стиска устичка, върти глава, ръкомаха, недоволства, плаче....малко по малко търпението и увереността, че сме на прав път се изпаряват.

Остава ни да оплакваме нерадостната си съдба, че и наш'то е "злоядо" и "инато като магаре".

Започват откритите бойни действия:"Яж или няма да ти дам десерт!" "Щом ти давам ще ядеш, иначе отиваш наказан!"

Последват ги тънките манипулации: "Хайде миличко, хапни, ако обичкаш мама!" "Много ще ме обидиш, ако не си изядеш супичката!"

Ако и това не помага идва ред на актьорското майсторство - мама ту е клоун, ту нещастно плаче, ту прилага телевизионна хипноза и докато малчо се усети...нахранил се.

Нараняваме си взаимно крехките душици за едното ядене...

Можем и да си спестим битките, ако погледнем откъм светлата страна на....масата!

Бузестото кърмаче може да си остане бузесто и спокойно, ако му даваме кърма, колкото иска и когато поиска.

Лъжицата първо е играчка, после е прибор....даваме му достатъчно време да свикне и винаги му позволяваме да опитва да се храни самичко.

Ако винаги сме заедно на масата и малчо е при нас, шансовете да поиска да ни подражава са огромни.

Най-доброто ни въоръжение е разоражаването - никога не го насилваме да яде!

Никога не го насилваме да яде нещо, което очевидно не харесва!

Тук идва на помощ разнообразието от храни в днешно време.

Капризите значително намаляват, ако изчакаме малчо да огладнее и сам да си поиска ядене, а не му налагаме наш режим.

Имайки предвид множеството промени в навиците и нуждите на малчо се стараем да сме гъвкави и се примиряваме с факта, че съвършените схемички в книгите не пасват на несъвършното ни детенце.

Ето, че малчо пораства.

Сега, ако може да не се олива всеки път, да не се "оригва шумно и просташки", да не мляска и да не дърдори постоянно, и да не е толкова придирчив....

Очертават се нови битки...

Пак решаваме да подходим миролюбиво.

Правим си списък с нещата, които обича. Все пак и то е човек като нас, има си вкус, насила няма да успеем да го натъпчем, че вече не ни е в категорията.

Пак разнообразието е наш съюзник - ако не иска друго освен мюсли за закуска - разнообразяваме плодовете и ядките вътре, ако се тъпче със сандвичи - има хиляди комбинации, ако предпочита само бульон, а не супа-така да бъде! А може би иска "супа топчета без топчета или само топчета без супа"....

Ще кажете :"Ама няма да му угаждам аз на капризите?"

О, забравих - само на собствените си капризи угаждаме, но на детските...не!

Ами ако ги превърнем в наши и започнем да хапваме от творческите си изпълнения?

Ако така се разнообрази и семейното меню?

Полезните храни...

Хм, ако ние не хрупаме моркови вместо солети нямаме особени основания да го очакваме от децата си. Нашия пример е по-силен от всяка лекция, която ще изнесем. Ето още една възможност да се променим. Ако ли не - ще трябва да се примирим с факта, че "крушата не пада по-далеч от дървото"...но може пък да прояде круши:-)

И хайде да не се вторачваме толкова. Децата обичат да говорят много, особено на масата. Не за друго, ами само защото тогава имат публика-мама и тате все са заети, а когато са на масата и устата им е пълна...ето ти възможност! Само да не става упражнението с пълна уста, че е опасно.

А и е повод да се замислим слушаме ли детския глас или само собствения си през останалото време.

Още едно ефективно оръжие е да позволим на порастналия малчо да готви с нас. Докато задоволява любопитството си е много вероятно да увеличи интереса си към храната, склонността да опитва нови неща и да може и сам да си ги приготвя.

Даже и да ни скъса нервичките, докато отчаяно се опитва да отлепи пръстчетата си от тестените фигурки, няма нищо по-удовлетворяващо от думите:"Ааааа, по-хубави бухтички не съм ял!", когато горд от себе си хапне крайния резултат.

Масата. Трапезата. Софрата.

Мястото, където възможностите ни за общуване са безкрайни.

Мястото където може и без огнище да ни е топло, ако сме сготвили две големи порции усмивки и сме подправили супата с шепа ароматни добри думи...