Спомням си,че гледах тавана и стискането на зъби се превърна в охкане...

Доктора ме успокояваше,а аз се чудех колко още ще продължава това.

Чувството на неизвесност,което ме тревожеше преди пак си беше тук,въпреки,че вече се случваше...дългоочакваното РАЖДАНЕ!

Контракциите си бяха редовни,но ставаха все по-болезнени.

Вече седем часа лежах в предродилната зала,опасана с колани,свързани с монитор,който проследяваше контракциите.

Едновременно успокояващо и притеснително ми звучаха забързаните удари на детското сърчице,извиращи някъде отвътре в мен и отекващи в празната стая...

Нощната смяна - спокойствие, благодат и тишина.

Дори се унасях и заспивах в паузите между две контракции.

От някъде далечно се чуваха бебешки плачове,а аз вече нямах търпение...

И ето,че моментът настъпи.Сякаш тялото ми стана нещо отделно от мен - усещах как нещо в мен напира като река, като порой, като вулкан - стихийно и необуздаемо.

Нещо, наричано в книжките простичко ''напъни''!

Беше за кратко...после ми казваха кога да напъвам и бях заета...но спомена за този независещ от моите усилия миг, толкова съвършено програмиран да извади детето ми на бял свят остана незабравим...

Навън беше хладната утрин на първият ден на април, 7 без 20 минути, когато чух първият вик на моето първо момченце.

Струваше ми се неочаквано малко и в същото време толкова голямо - невъзможно да е излязло от мен...

Рошаво, червеникаво човече:)

"Здравей!", казах му усмихнато...

Последваха слънчеви пролетни дни...усмивки, плач, кърмене, гушкане...порастване, прохождане, усмивки, плач, гушкане...

Гледам го, докато спи...11 години, а помня всяка подробност сякаш беше вчера....