В късният следобед се наслаждавах на студа навън, докато внимавах къде стъпвам по заледеният сняг.

Наистина за първи път студа по лицето ми ми доставяше удоволствие.

В края на деня, ранното прибиране на мъжа ми от работа ми даде възможност да изляза сама и да подишам зимният въздух и мислено да се усмихвам на изминалият ден.

От сутрината реших, че ще е моят ден - никакво чистене, никакво готвене, никакво грижене за другите. Разположих се царствено на дивана, гушнах си топлия лаптоп и се оставих в компанията на Едуард Кълън в "Среднощно слънце"...

Докато поглъщах думите от монитора, очарована от приказката, толкова познато истинска, една част от съзнанието ми оставаше будна за случващото се междувременно.

Кати си направи отново плаж в хола, припкаше по бански наоколо, късаше гирлянди и ме провъзгласяваше за "Мама Кралица", украсявайки косата ми с тях. После си правеше бебе от два портокала и ми го даваше да го гушкам, трябваше да му пазя тишина, докато спи и да го завивам с кърпа, за да не му е студено. После се превръщаше в кръшна танцьорка или си правеше рокля от одеалото, пишеше списъци за покупки и домашни, рисуваше с боички, чертаеше сърца...

Ядохме портокали и аромата им изпълни топлата стая.

По някое време започнах да заспивам...бях към края на книгата, а не исках да свършва още...(така или иначе не беше завършена...какво разочарование.)

Кати ме зави с одеалото и каза, че заспивам и че съм нейното бебе.

Денят се беше изнизал неусетно...

***

Стана тъмно, докато се прибера.

Все още миришеше на портокали в стаята и се сгуших в прегръдката на моята, разхвърляна, топла и съвсем истинска приказка.

Просто една събота...Един обикновен почивен ден, който успях без усилия да подредя за себе си.

Защо да е толкова важен?

Защото няма да се повтори.

Няма и нужда - беше ми достатъчен.

/"Среднощно слънце" не ми беше - ще има много повторения, но това си е "моя тип хероин" - онази здравословна доза сладко, здрачно бягство, която винаги прави обикновените неща да изглеждат по-наситено (не)обикновени./