Слънчева мартенска утрин. Усещам контракции и ми минава през ум, че може би днес ще е денят!

Онова странно приповдигнато усещане от предстоящото предизвиква тръпки по тялото и ме кара да се усмихвам.

Хващам за ръка Криси и го водя в училище. След 8 дни той ще навърши 7 години си мисля, докато крачим заедно и контракциите идват и си отиват като плахо развълнувано море. Предупреждавам учителката на предучилищната група, че по обед може би друг ще го вземе, че аз май ще раждам.

Вкъщи засичаме контракциите и решаваме да звъннем на докторката. "Тръгвайте, тръгвайте, аз съм на смяна днес, ще ме намерите еди-къде-си, ще ви чакам!"Приготвяме се.

Таткото включва камерата, купена тъкмо заради предстоящото събитие - да запаметява важните моменти от живота на новото ни бебе и нашия, покрай него. Запаметява много смях, докато се качваме в колата.

Дани (който след десетина дни ще навърши 9 години) идва с нас, нарамил раницата си, че ще е на училище следобед.

Първо ще минем през болницата, после ще видим кой на къде ще ходи.

Влизам в кабинет, лягам, опасват ме с колани и да, имам си редовни контракции. Прегледа показва 4см. разкритие. Да, днес ще е раждането:“ Слизай долу да те приемат в родилното“.

Слушкам и изпълнявам. Процедурите ги знам, приела съм ги за даденост. Чувствам се сигурна и спокойна, докато докторката, на която съм си платила и на която девет месеца съм гласувала доверие нарежда на сестрата какво да ме прави. Система, допълнителен източник, легло до прозореца и заръка да следя часовника и да си наблюдавам през колко минути са ми контракциите.

Предродилната зала е пълна. До мен на съседното легло има друга жена, и тя си има докторка, на която разчита. Слушам разговорите им, притеснените им шептения, паузите. В по-далечния край на стаята има друга жена - лежи незабележима. Някакъв дежурен лекар отвреме навреме говори с нея.

Топло е. Скучно ми е. Зяпам часовника, но ми писва.

Добре е , че съм до прозореца - малко късче синьо небе ми прави компания.

Старшата се оплаква, навикват някакъв мъж, дето се обаждал да пита за жена си твърде често, две млади момичета, вероятно студентки наблюдават всичко наоколо и слушат монолозите на старшата.

Понякога се появява сестрата, за да ми влее някакво обезболяващо, понякога идва докторката да пита как съм и да провери разкритието.

В един момент ми става горещо. Жаждата е по-мъчителна от контракциите, които са поносими. Става ми още по-горещо, цялото ми тяло изтръпва. Връхлита ме неочаквано болезнена контракция.

Не е познато усещане, никак даже, не съм имала такива контракции при предишните си раждания. Болката завладява всяка частичка на тялото ми и ме оставя без дъх, без способност да и противостоя. Хващам рамката на кушетката и се подготвям за следващата контракция, която ще ме превърне в нещо охкащо и гърчещо се.

Леглото до мен е празно - жената там вече е в родилната зала зад стъклото и всички са се изнесли при нея, докато ражда. Мисля си за другата невидима жена в дъното, тя е толкова тиха, че се притеснявам да не я изплаша с неконтролируемите звуци и движения, с които посрещам неочаквано болезнените си контракции.

Хайде, искам си напъните - обикновено те ме освобождават от болката и ми дават сили, че ей сега ще родя и ще приключим.

Още няколко свръх болезнени контракции и си мисля:"Ето какво усещат значи някои жени с часове, ужасно уморително е! И съм жадна."

Напъните ми - ето ги! Обаче не намаляват силата и болезнеността на контракциите, идват някак едновременно и къде ми е докторката? Ехоооо, има ли някой? - осмелявам се да напомня за себе си на висок глас.

Е, най-сетне, дойде докторката, прегледа ме и хайде, ставай, отиваме в родилната зала да раждаме. Супер, си мисля, само да не ме стегне контракцията по пътя. Минаваме покрай мивката - вода! Не мога да пия, не позволяват, но все пак се разхлаждам - толкова ми е жега, а пък контракцията не е болезнена, докато си вървя.

Намествам се на "магарето" и хващам вълната. Напъвам си аз и по едно време ми се схваща крака - ей, тия схващания ги имах през цялата бременност, и точно сега ли намери да ми се случи - боли повече и от контракциите."Напъвай си ти, аз ще се погрижа!"-усмихва ми се докторката, докато ми масажира крака.

Усещам вече бебето как си проправя път, става ми малко притеснено, издавам съвсем несъзнателно някакво ръмжене, докато малкото топло телце на два напъна се появява в цялата си прелест и проплаква.

Още от пръв поглед се влюбвам в малката Кати и си я поздравявам с добре дошла и забелязвам кръглите и бузки.

Отдъхвам си. Ето, че се справих. Чувствам се удовлетворена, щастлива. Около 4 часа продължи всичко, откакто пристигнахме в болницата.

20-ти март 2007г., слънчев първи ден на пролетта.

През двата часа в коридора пак скучаех и пишех есемеси на който се сетя. Добутаха ме до изхода, където беше мъжа ми и той ухилен ми обясняваше, че му показали Кати и колко била намусена и сладка. Включи камерата и хайде, разкажи как си, послание до батковците и роднините. Усмихнато послание беше.

В стаята беше топло. Доведоха ми принцеската и не се отделихме повече. Спеше, примъркваше като огладнее, сучеше силно и уверено.

Бях като във виртуален свят през следващите дни - зад прозорците валеше, а аз гушках Кати до мен на леглото и спяхме заедно. Почивах си. През следващите месеци нейното отглеждане щеше да прилича повече на почивка, отколкото на работа.

Изписаха ни. Валеше студен дъжд.Криси каза, че прилича на хот-дог, увита в пеленката и сложена в столчето за кола.

Дани с любопитство следеше кога си отваря очичките и колко са и червени бузките.

Дружно се смеехме на това как гладно суче ръкавките си. Уморително и бяха подействали шумотевицата от снимките, преобличанията, в колата я взех да я накърмя.

Последваха много дни на гушкане, кърмене, порастване сред много обич и смях. Малката Кати изпращаше и посрещаше батковците си от училище топло сгушена в мама, пазаруваше, "помагаше" при две премествания на жилището. Проходи, проговори, озаряваше с присъствието си всеки ден.

Отново е март. Предстои 4-тият рожден ден. Не мога да повярвам, че така шеметно са минали четири години, а тя все така щедро раздава прегръдки, все така усмихва, все така прави живота ни цветен и нов всеки ден.