Насред усилен работен ден ми звъни телефона...

 

"...напомняме ви, че имате просрочена вноска по ипотеката..."

 

"...имате една неплатена в срок фактура..."

 

"...желаете ли да се включите в нашата снкета..."

 

"...алоооу, Минке, що не ми вдигаш, ма...?" /WTF!?/

 

Не, че не си обичам телефона. Той е с голям дисплей, яка камера и страхотна памет, побира любимите ми филми, гледам тв, слушам радио, затова му тъчвам скрийна ежедневно с внимание и нежност, сърфирам в нета и плейвам левъл след левъл из любимите си игри, НО! Той все пак е "само един" телефон, който ме свързва с когото трябва и с когото не трябва.

 

С децата трябва!

 

Когато на дисплея цъфне личицето на някое от децата, първо се стрелват някакви апокалиптични мисли, защото сме се разбрали да ме търсят само, ако е спешно:

 

"Какво ли е станало: счупена ръка, порязан пръст, наводнение, пожар...?"

 

Вдигам бързо и отсреща някой изломотва:

 

"Абе, мамо, къде са ми чорапите?"

 

Да, и мен ме напушва смях. И ме хваща яд.

 

"Е, как къде?"

Невъзможно е да няма нито един чифт чисти чорапи там, където са обикновено, нали? Нали? Или?

 

"Провери в чекмеджето на брат ти, в гардероба на баща ти, на простора...Няма ли?? Не може всички чорапи да са за пране или да не са изъхнали поне чифт изпрани! Провери в хола на дивана, в гардероба на сестра ти, под леглата, под масите, в хладилника...Добре де, вземи едни мои!"

Така де, практичността го изисква - накупила съм еднакви черни чорапи за всички! Вече сме еднакви на ръст и размер и като изключим раираните ми чорапи с пръсти, другите са взаимозаменяеми.

 

Обаче това с чорапите е лесно. Виж гълъбите са по-сложна мисия!

 

"Ало, мамо...ъъъ, такова бе, тук в хола има някакъв гълъб?" (да, въпросителната интонация в края на съобщителните изречения е характерна за малкия ми син)

 

Въздъхвам и затварям очи да си представя ситуацията.

Гълъбът трябва да е влязъл от прозореца в кухнята, който явно съм забравила отворен. Там сутрин съседката от горе щедро ръси трохи, а гълъбите се събират на перваза, тракат с клюнчета по ламарината и щастливо акат. Някой от тях е преминал границата, нахлул е в кухнята, продължил е по коридора, завил е надясно и право в гостната. Добре! Стисвам смело телефона и давам инструкции. Като същинско профи тип благ и червенокос Хорейшио наставлявам агента си на терен как да овладее екстрем(ент)ната ситуация.

 

"Затвори вратата на хола. Бавно, тихо и внимателно заобиколи обекта, насочи се към прозореца и го отвори широко. Върни се в изходна позиция до вратата и отново бавно и внимателно подплаши обекта само, колкото да го насочиш към отворения прозорец. Ако се разлети из стаята, запази спокойствие и изчакай да кацне някъде, от където се опитай отново да го насочиш към прозореца."

 

Имах и план Б, но не се наложи да го използваме. Гълъбът се оказа с добра ориентация и стремеж към свободата, така, че след след пет минути получих обаждане за успешно изпълнена мисия.

 

 

Насред усилен ден ми звъни телефона. Винаги е нещо спешно:

 

"Мамо, не мога да си намеря химикалка."

 

"Мамо, като се прибираш ми купи чипс и нотна тетрадка."

 

"Мамо, на родителската ще идваш ли?"

 

"Мамо...а помниш ли как те гушнах тази сутрин...?"